The winning entry has been announced in this pair.There were 6 entries submitted in this pair during the submission phase. The winning entry was determined based on finals round voting by peers.Competition in this pair is now closed. |
Летище Хийтроу е едно от малкото места в Англия, където човек със сигурност може да види оръжие. Полицаи, облечени с ризи с къс ръкав и черни бронирани жилетки, носят тези оръжия като предупреждение към терористите, които се готвят да взривят магазинa за вратовръзки „Тай-Рак”. Силно се съмнявам, че ще ме проверяват, но в случай че го направят, ще трябва да им разкрия истината. Ще се наложи да обяснявам защо съм там. Възнамерявам да остана на летище Хийтроу дотогава, докато не видя някой, когото познавам. (...) Изненадващо за мен самия, чакам вече тридесет и девет минути без да успея да зърна някой, когото познавам. Ама съвсем никой, а и никой, който да ме познава. Безличен съм, досущ като шофьорите с техните баджове (сещам се за няколко прякора), с тази разлика, че те са по-добре облечени. От дете се помня, че каквото и да облека, ми стои като пижама. Било то палто, риза, тениска, дънки или костюм - все едно съм облякъл нощница. (...) Слушам се как мисля за всички онези познати, които ме предадоха като не се отправиха рано сутринта във вторник за някоя атрактивна европейска дестинация. Бившите ми колеги от застрахователния отдел са навярно все така заседнали пред бюрата си, където винаги съм повтарял, че ще си и останат, докато и аз самият работех там, пилеейки времето си и не успявайки да стъпя на крака, а междувременно Али напредваше стремително, получавайки докторска степен, научна стипендия в университета Рийдинг, първото си повишение. Някои от наскоро успелите ни приятели, които имат сериозна работа, и които поради тази причина едва ли очаквам да срещна точно в този момент, ми споделят, че домакинството е едно напълно почтено за мъжа занимание; кураж се искало, да, даже мъжествено било да стоиш с децата вкъщи. Това са предимно приятели на Али. Сякаш вече никой не познавам, и далеч от децата и от прелитащите самолети, докато се слушам как мисля, осъзнавам, че това са мислите на мрънкало. Не това очаквах да чуя. Заплаквам, но без циврене или хлипане, просто едри мълчаливи сълзи се търкулват по бузите ми. Не искам никой познат да ме види как плача, понеже не съм от хората, които ще вземат да се окайват в нищо и никава си вторник сутрин, насред летище Хийтроу. Грижа се за къщата безупречно, направо професионално. Това си е сериозна работа. Разполагам с таблици за следене на състоянието на плика на прахосмукачката, както и с цветно-закодирани копия с етичните съображения относно пелените. Тази сутрин не съм на себе си. Не мога да се позная. | Entry #8051 Winner
|
Летище Хийтроу е едно от малкото места в Англия, където със сигурност можете да видите пистолет. Тези пистолети са носени от полицаи, облечени в ризи с къс ръкав и черни бронежилетки, нащрек за терористи, канещи се да вдигнат във въздуха магазина за вратовръзки на летището. Малко вероятно е те да влязат в директна конфронтация с мен, но ако това се случи, аз ще им кажа истината. Ще заявя защо съм тук. Възнамерявам да остана на летище Хийтроу докато не видя някой, когото познавам. (…) Удивително, но вече чакам тридесет и девет минути и не виждам нито един познат. Нито един, а и никой не ме познава. Аз съм толкова анонимен, колкото са и шофьорите със своите универсални табелки с имената им (някои от фамилиите са ми познати), с изключение на това, че шофьорите са по-добре облечени. Още откакто бях дете, всичко което нося изглежда като пижама. Палта, ризи, тениски, джински, костюми – всичко изглежда като пижама, в която съм спал. (…) Улавям се как мисля за всички тези мои познати, разочаровали ме с това, че не са се отправили рано във вторник сутринта към привлекателни дестинации из Европа. Бившите ми колеги от застрахователния офис сигурно все още са заседнали на бюрата си, както винаги съм казвал че ще бъдат, когато и аз бях заседнал там, губейки времето си без да мога да открия себе си, докато Али неизменно напредваше, вземайки докторската си степен и първата си стипендия за научна работа към университета в Рединг, нейното първо повишение. Нашите по-млади приятели, които имат сериозни професии и които, следователно, аз сега във всеки един момент почти очаквам да видя, ми казват, че грижата за домакинството е напълно достойно занятие за един мъж, че дори може да се каже, че е смело, о да, мъжествено да се стои у дома с децата. Тези наши приятели са предимно приятели на Али. Изглежда аз вече не познавам никого и далече от децата и прелитащите самолети, чувайки мислите си, аз чувам мислите на един вайкащ се човек. Това не е това, което се бях надявах да чуя. Започвам да плача, без гримаси и ридания, само големи сподавени сълзи се стичат по бузите ми. Не искам никой, когото познавам, да ме види как плача, защото аз не съм от онези хора, които ще рухнат на летище Хийтроу в една нищо и никаква вторнична сутрин. Аз ръководя нашата къща безупречно, така сякаш е бизнес. Това е сериозна работа. Използвам електронни таблици да следя състоянието на торбичките на прахосмукачката и имам цветово кодирани разпечатки за етичните последствия от памперсите. Не съм на себе си тази сутрин. Не знам кой съм. | Entry #7705
|
Летище Хийтроу е едно от малкото места в Англия, където можете да бъдете сигурни, че ще видите оръжие. Носят ги полицаите, облечени с ризи с къси ръкави и черни бронежилетки, нащрек за терористи, готвещи се да вдигнат във въздуха Tie-Rack. Те едва ли ще се изправят очи в очи с мен, но ако го направят ще трябва да им кажа истината. Ще трябва да им кажа каква работа имам. Смятам да стоя на Хийтроу докато срещна някого, когото познавам. (…) Не е за вярване, но чакам вече тридесет и девет минути и не виждам нито един човек, когото познавам. Нито един и никой не ме познава. Аз съм също толкова анонимен, колкото и шофьорите с еднаквите им идентификационни карти (знам някои от фамилиите), като изключим това, че шофьорите са по-добре облечени. Откакто се занимавам с децата, каквото и да облека изглежда като пижама. Палта, ризи, тениски, дънки, костюми – всички изглеждат сякаш са пижамата, с която съм спал. (…) Хващам се да мисля за всички хора, които познавам и които са ме разочаровали като не са се запътили рано сутринта във вторник към някоя лъскава европейска дестинация. Моите бивши колеги от застрахователната компания трябва все още да са заседнали зад бюрата си, както винаги съм казвал, че ще бъдат, докато и аз бях заседнал там, губейки времето си без да мога да си намеря място, а междувременно Али се вървеше постоянно напред, получавайки докторската си титла и първата си изследователска стипендия в Университета Рединг, първото си повишение. Нашите по-новоизлюпени приятели, които имат сериозна работа и които по тази причина донякъде очаквам да видя всеки момент, ми казват, че домакинстването е напълно приемливо, даже мъжествено занимание за мъж, който мъжкарски да си седи вкъщи с децата. Тези наши приятели са основно приятели на Али. Аз като че ли вече не познавам никого и освен децата и прелитащите над главата ми самолети, се хващам да мисля, че чувам мислите на един мърморко. А не това се надявах да чуя. Започвам да плача, но не да гримаснича или да хлипам, а просто големи, безмълвни сълзи се затъркулват по бузите ми. Не искам никой, който познавам да ме вижда разплакан, защото не съм от хората, които се превъзнасят на летище Хийтроу в някоя безсмислена вторнишка утрин. Оправям се с къщата безупречно – като професионалист. Това е сериозна работа. Имам си таблица, с която следя колко е пълна торбичката на прахосмукачката и цветни разпечатки за нравствените последствия от употребата на пелени. Тази сутрин това не съм аз. Не знам кой съм аз. | Entry #6283
|
Летище Хийтроу е едно от малкото места в Англия, където може да сте сигурни, че ще видите оръжие. Тези оръжия се носят от полицаи, облечени в ризи с къс ръкав и черни защитни жилетки, които са "нащрек", бдят за терористи, готови да взривят магазинчето за вратовръзки. Малко вероятно е да ми се изпречат пред очите, точно на мен, но, ако това стане, ще им кажа истината. Ще обявя моето решение. Планът ми е да остана на летище Хийтроу, докато не видя някой познат ... Удивително, вече чакам тридесет и девет минути и не виждам нито един познат. Нито един и никой мен не ме познава. Аз съм анонимен като шофьорите с универсалните им карти (някои фамилии са ми познати), с изключение на факта, че шофьорите са по-добре облечени от мен. Откакто имам деца, каквото и дрехи да нося, приличат на пижама. Сака, ризи, фанелки, джинси, костюми; всичко е като пижамата, с която съм спал. Хващам се, че мисля за всички познати, които са ме разочаровали с това, че не са заминали за примамливи места в Европа рано сутрин, някой вторник. Бившите ми колеги от застрахователната кантора все още трябва да си „пазят бюрата”, както винаги съм казвал, че правят, когато и аз бях като тях "залепен" за бюрото си; губех си времето и не можех да си намеря място. А Али напредваше упорито напред, взе докторска степен по философия, първата си стипендия за научни изследвания в университета в Рединг, и това беше първото й повишение. Хората, с които се запознахме напоследък, имат сериозни професии и които, следователно, почти не очаквам скоро да видя, ми казват, че домакинстването е напълно прилично занимание за мъж, дори храбро, да, смело е да се стои в къщи с децата. Тези наши приятели са предимно приятели на Али. Изглежда вече никой не познавам, и далеч от децата и прелитащите над главата ми самолети, чувам мислите си, мисли на едно "мрънкало". Точно това не се надявах да чуя. Започвам да плача, без гримаси или хлипане, а само едри сълзи тихо се стичат по бузите ми. Не искам някой познат да ме види, че плача, защото не съм човек, който ще се поддаде на чувствата си за едното нищо на летище Хийтроу някоя сутрин на един вторник. Безупречно управлявам къщата, както се управлява бизнес. Това е сериозна работа. Трябва да преглеждам таблицата със сметките, за да видя какво е положението с торбичките за прахосмукачка и етикетите с цветни кодове за етичните последствия от памперсите. Тази сутрин не съм на себе си. Не знам кой съм. | Entry #6602
|
Летище Хитроу е едно от малкото места в Англия, където със сигурност можеш да видиш оръжие. Това е оръжието носено от полицаи, облечени в ризи с къс ръкав и защитни жилетки, нащрек за терористи, готови да взривят магазинчето за вратовръзки. Малка е вероятността да ме нападнат директно, но ако го сторят ще им кажа истината. Ще им кажа всичко. Възнамерявам да остана на летище Хитроу докато видя някого, когото познавам. (…) За мое учудване чакам от 39 минути без да видя и един познат човек. Нито един, а и никой не ме познава. Аз съм анонимен като шофьорите с техните универсални табелки с имена (някой фамилии са ми познати), само дето шофьорите са по-добре облечени. Откакто се грижа за децата каквото и да облeка изглежда като пижама. Палта, ризи, тениски, дънки, костюми; като вече обличана пижама. (...) Улавям се, че мисля за всичките си познати, които са ме разочаровали с това, че не са поели рано-рано във вторник към очарователни европейски дестинации. Моите бивши колеги от застрахователната кантора сигурно още са претрупани с работа, както аз винаги твърдях, че ще бъдат, когато и аз бях там претрупан също, губейки си времето и без да мога да се установя, докато Али стабилно се придвижваше напред, вземайки Докторска степен, първата си изследователска стипендия на Университета Рединг, първото повишение. Нашите израсли в кариерата приятели от по-ново време, които имат сериозни професии, и които поради тази причина аз не очаквам много да видя всеки момент, ми казваха, че да се грижиш за дома е напълно почтена работа за мъж, дори смятат, че трябва да си куражлия, за да останеш вкъщи с децата. Тези наши приятели са предимно приятели на Али. Струва ми се, че аз не познавам вече никого и сега, когато съм без децата и прелитащите над главата самолети се улавям, че мисля и чувам мислите на оплакващ се човек. Не това се бях надявал да чуя. Започвам да плача, без гримаси или хлипане, просто едри сълзи тихо се стичат по бузите ми. Не искам никой, който ме познава да ме види да плача, защото не съм от хората, които изперкват на летище Хитроу през нищо и никакъв си вторник, сутринта. Аз поддържам къщата изрядно, като бизнес. Това е сериозна работа. Имам програма за наблюдение на торбичката на прахосмукачката и разпечатки с цветни кодове за етичните последици от използването на памперси. Не съм на себе си тази сутрин. Не знам кой съм. | Entry #6239
|
Летище "Хийтроу" е едно от малкото места в Англия, където със сигурност можете да видите оръжие. Тези оръжия принадлежат на полицаи, облечени в ризи с къс ръкав и черни противокуршумни жилетки, предупреждение към терористите, които искат да взривят веригата магазини за вратовръзки "Тай-Рак". Малка е вероятността да се конфронтират директно с мен, но ако го направят, да им кажа ли истината. Ще им кажа с какво се занимавам. Планирам да остана на "Хийтроу", докато не видя някой, когото познавам. (...) Учудващо е, чакам тридесет и девет минути и не виждам нито един човек, когото да познавам. Нито един и никой не ме познава. Толкова съм незабелижим- като шофьорите с техните широкоразпространени табелки с имена (някои от тези фамилни имена познавам), с изключение на това, че шофьорите са по-добре облечени. Също като при децата, каквото и да носех изглеждаше като пижама. Палта, ризи, тениски, джинси, костюми - като пижама за спане. (...) Долових, че мисля за всички хора, които познавам, които са ме изоставили, като не излязоха рано във вторник сутринта за предизвикателните европейски дестинации. Бившите ми колеги от застрахователния офис сигурно са залепнали за бюрата си, както винаги казвах - те ще са все там, когато и аз бях закован за бюрото си, губейки времето си и неспособен да се установя, докато Али прогресивно напредваше, получавайки своята докторска степен и нейната първа стипендия за научна работа в университета Рийдинг, нейното първо повишение. Нашите по-скорошни вече пораснали приятели, които имаха сериозна работа и следователно, които наполовина очаквах да видя в момента, ми казваха, че да бъдеш домакиня е доста прилична професия за мъж, изискваща кураж дори, да, мъжество да си остане вкъщи с децата. Тези наши приятели са по принцип приятели на Али. Вече не познавах никой и далеч от децата и прилитащите над мен самолети, доловяйки мислите си, чух мислите на един хленчещ човек. Това не беше нещото, което исках да чуя. Започнах да плача, без превземки или ридаене, просто големи тихи сълзи се търкулваха по бузите ми. Не искам някой, когото познавам, да ме види как плача, защото не съм от тези хора, които получават нервно разстройство на летище "Хийтроу" някоя си вторник сутрин. Аз се справях с нашата къща безпогрешно, като бизнес. Това е сериозна работа. Имах електронни таблици, за да следя положението с торбичките за прахосмукачката и печатни копия с цветни кодове за етичните последствия от пелените. Не съм на себе си тази сутрин. Не зная кой съм. | Entry #6275
|